Мис България 1967 г. Бранимира Антонова: Владо Зомбори е гениален!
Титлата ми за хубост нямаше никаква стойност едно време
КОЯ Е ТЯ
Бранимира Антонова е актриса и първата и единствена Мис България през комунистическия режим. Родена е на 22 ноември 1952 година в София. Завършва Държавното хореографско учебно заведение с типичен профил, а по-късно следва право в Софийския университет. На ранна възраст се снима в доста филми, измежду които „ Етюд “, „ Лятото, което си отиде “ и „ Процесът “.
– Г-жо Антонова, по какъв начин се чувствате? С какво се занимавате сега?
– Отдадена съм напълно на околните си хора, на приятелите и на това да си оказваме помощ взаимно. Искам да съм жива и здрава, с цел да мога още дълги години да съм по този начин потребна и да имаме повече приятни мигове дружно. Винаги съм казвала, че има две доста значими неща, които би трябвало да създадем – да знаем по кое време да спрем, изключително ние – хората на изкуството, и да дадем път на младите. Да им оказваме помощ с необятно сърце. Ненавиждам алчността във всичките й форми и разновидности.
– Казвате, че би трябвало да дадем път на младите. Какво смятате за днешното потомство?
– България е извънредно богата на млади, умни, надарени и красиви деца. Трябва в действителност да им се обърне доста огромно внимание. Ако влезете да вземем за пример в Софийския университет, ще видите, че гъмжи от щастливи и устремени напред студенти. Има доста надарени младежи и те работят и учат. Тук не приказваме за всякакви хора, които просто ще станат известни.
В театрите в София също е цялостно с артисти, които просто ще те отвеят със заложбите си. За образец мога да дам Владо Зомбори, който доста нашумя сега и доста други, несъмнено. Това са артисти с огромни певчески благоприятни условия и изкуството им минава всевъзможни граници – гениално е! Бъдещето е в младите. И на тях би трябвало да се обърне внимание, а не на тази новинарска процедура да се демонстрират злокобни вести. Някога това беше неразрешено.
Бранимира Антонова Катастрофа с Кирил Петков – мъж почина, жена с заплаха за живота
– Вие сте еквивалент на жена с естествена хубост. Какво смятате за днешните модели и миски?
– Нямам умело мнение по въпроса с моделите в страната, тъй като това не е в моята сфера, а и не ме интересува, само че сигурно одобрявам и не недооценявам младите девойки в страната ни. Университетите и учебните заведения са цялостни с такива образци. Не знам за какво непрестанно би трябвало да гледаме две-три физиономии с джуки и оперирани лица. Не мисля, че е нужно въобще да ги разясняваме, тъй като те желаят тъкмо това от нас.
Моето присъединяване в „ Мис България “ беше напълно инцидентно и тогава така наречен „ миски “ нямаха нищо общо с моделите. Не знам по кое време нещата в България се объркаха. Клаудия Шифър и Наоми Кембъл да вземем за пример не са носителки на наградата „ Мис “, а са модели, и то най-големите в света. Трябва да се разграничават двете понятия. Изискванията за осанка в предишното бяха разнообразни от тези в този момент.
– Какво означаваше да си Мис България по ваше време?
– Нищо. В България тази купа нямаше никаква стойност. Тогава състезанията у нас се правеха по плажовете и за вечеринките. Аз завоювах „ Мис България 1967 година “. През август 1968 година бях определена за победител и в един доста огромен международен фестивал, в който избираха миски от миналогодишните фестивали в столиците на другите страни. Събитието беше предопределено за студентки, само че аз отидох, с цел да спася ситуацията. Тогава нямах 16 години.
За мен тези трофеи не значеха нищо. Бяха като един рожден ден, след който ставаш и започваш да учиш, да работиш и да си вършиш отговорностите. Приемах го като някакъв тип забавление.
В момента българските модели са станали доста съществени бизнес дами. „ Мис България “ е към този момент в техните ръце и го пречупват през тяхната призма. Избират се девойки, които хем да имат хубава визия, хем да носят купата, хем по-късно да стартират да се снимат в разнообразни списания, реклами и т.н и да развиват кариера на модел. Харесва ми, че в състезанията към този момент се гледа освен хубостта, а и интелектът на девойките.
Владо Зомбори – А по какъв начин се организираха състезанията преди?
– По време на Световния юношески фестивал през 1968 година нямаше диалог с публиката или жури. Всички в цялата зала „ Универсиада “, които бяха задгранични студенти, гласоподаваха в един ден. На влизане се раздаваха картони, на които трябваше да се напише откъм гърба номерът на момичето, което ще поддържат. Бяхме тайно, без имена и страни и никой не знаеше коя госпожица от коя народност е. Аз бях единствена от България. Минаваха девойки с кошници, които събираха картончетата след това.
– На доста нежна възраст се занимавате и с актьорска активност. Как ви се отразяваше славата по това време?
– Бях още дете и не желаех да кажа на никого. Даже неотдавна един мой съученик – огромен балетмайстор, ми сподели: „ Бранимира, за какво си крила от нас? Аз разбрах доста късно какви неща си правила, когато си била в учебно заведение. Как съумя да си мълчиш? “. Не смятах активността ми за нещо доста значимо, което би трябвало да споделям с другите.
– Как продължи да се развива животът ви по-късно?
– Завърших Държавното хореографско учебно заведение с типичен профил. Аз съм дипломирана класическа балерина. Още преди да аплайвам във ВИТИЗ, бях взела участие в доста филми и имах приз и звание „ актриса “ по член 9 за извънреден гений и свършена работа. И тогава не беше нужно да приключвам института с кино и спектакъл, тъй като към този момент имах нужната подготовка. Поради тази причина аплайвах право, което също боготворя. Работила съм и като правист, и като възпитател поради балетната ми подготовка.
– С какво си спомняте времето, в което сте били възпитател?
– Заедно с други мои сътрудници създадохме учебно заведение за фигурно пързаляне, хокей и ски. Бяхме огромен екип от педагози към 55-о учебно заведение и вложихме доста труд, с цел да изградим всичко от нулата. Имаше 5 разнообразни дисциплини, ние обединихме децата и направихме същински класове. През 90-те години кандидатствахме на една от международните олимпиади. Искахме София да бъде хазаин, само че не успяхме да се класираме. И по този начин учебното заведение малко по малко западна и остана да съществува единствено под формата на разнообразни школи.
– Занимавали сте се с доста разнообразни действия. Коя от тях е най-голямата ви пристрастеност?
– Свиренето на пиано. В балетното учебно заведение се учеше наложително. Свиря на воля, когато си пожелая, само че не и на сцена. Нямах предпочитание да стана пианистка, а можех.
